Pirates on a hot summer day

Какво правиш, когато е месец юли, навън е 30 градуса и не си на работа, но поради някаква жестокост на съдбата не се намираш на морския бряг? Възможностите ти са малко, тъй като всичките ти приятели и познати са на едно от двете места – работа или море. Затова отиваш да гледаш „Карибски пирати 2”, които да те забавляват в продължение на два часа и половина. Купуваш си билета с горещия спомен за забавлението от първата част, като чакаш с нетърпение отново да гледаш не манекеноподобните Орландо Блум и Кийра Найтли, а един много специален герой – капитан Джак Спароу, заради когото драстично нарастна броя на жените, които с радост биха си татуирали името на Джони Деп на някое интимно място. След като гледаш филма, разбираш, че техният брой ще нарастне още повече.
Синдромът на продълженията на успешните филми тук се проявява с пълна сила. Приликите с първата част, освен безподобния Джак Спароу, са доста – зрелищните ефекти, истеричните ситуации, всевъзможните шантави герои, френетичното темпо. Орландо и Кийра продължават да не могат да играят, или може би просто героите им са безкрайно тъпи. Диалогът помежду им е толкова „драматичен”, че може да докара до дълбоко недоумение зрителите, които са гледали повече от пет филма през живота си. Орландо все още си мисли, че играе елфа Леголас във „Властелина на пръстените” и през повечето време играта му се изразява в хвърляне на изпълнени с драматизъм и трагизъм погледи и героически стойки, докато е загледан някъде във висините. При превъплъщението си в „хубавата Елена” на филма Кийра използва изключително само един свой орган – устните, сластно разтворени и влажни, независимо какво количество трупове хвърчат наоколо и в каква мръсотия се въргаля. За съжаление тя не показва нищо друго, което да хване окото на зрителя, купил си билет за летен филм – нито бедра, нито напращяла гръд под разкъсани дрехи, докато размахва хладно оръжие, „както си му е редът”. Много е важно, обаче, да не виним само актьорите – май режисьорът просто е объркал ролите на Орландо и Кийра с реклами на Олд Спайс и на блясък за устни.
Музиката е перфектна, дело на гениалния Ханс Цимер, създателят на музиката за „Гладиатор”. Но или доста го е мързяло, или не са му платили достатъчно, или пък е било с някаква цел, но основна тема на филма е една изключителна, но вече позната от епичните гладиаторски битки мелодия.
Няма как да не ти направи впечатление и сценарият. Изглежда продуцентите са държали сценаристите дълго време затворени само на хляб и вода, докато са започнали да халюцинират и са натъпкали филма с многобройни малки сюжетни историйки, като обаче връзката между тях не винаги е съвсем ясна. Изглежда се очаква зрителите вече да знаят цялата тъмна предистория на новите прокълнати пирати (във вид на разни нелицеприятни морски твари), така че разни загадъчни герои им се сервират изневиделица, „ни в клин, ни в ръкав”. Може би иначе филмът щеше да бъде към пет часа.
„Вторите пирати” са под нивото на първите и поради това, че липсва невероятният герой на Джефри Ръш, със зомбираната си маймунка и любовта към зелените ябълки. Хубавото, обаче, е, че ще го видиш възкръснал в пълния му блясък в третата част на пиратския епос – в последния кадър лъсва уникалната му усмивка, захапал разбира се зелена ябълка, като най-забавното е, че именно той ще спасява любимия Джак Спароу от края на света, където и да е това. Важното е, че ще бъдем „там”, за да го видим.
Филмът е зрелищен и забавен, но свършва по един много подъл от гледна точка на зрителя начин - на практика не свършва и ще те държи в напрежение до пускането на следващата част, която вече ще разбие всички космически класации за продажби на билети. 99,9% от зрителите са готови да си купят още от сега билети, за да гледат отново как Джони Деп тича, гонен от пирати, войници, чудовища и диваци, фръцкайки се и размахвайки ръце по начин, който може да те събори от стола от смях.
Една от най-находчивите идеи на сценаристите, която ще те гъделичка до пускането на третата серия, е появилата се искра между бойната Жулиета Елизабет Суон и Джак Спароу – нещо, което ни дава надежда, че все пак има справедливост на този свят и красавицата ще предпочете лъжливия и готин пират пред благородния и лигав Уил Търнър. Естествено, това води и до всемирна завист и омраза към Кийра Найтли от страна на „женското човечество” заради няколкото секунди, в които безобразно и безсрамно целува Джони Деп, заради чиято гениалност всъщност гледаме целия филм.

FIVE NO-STARS


Има нещо гнило в bTV. Нещо, което не е на мястото си. Разположено в един от най-гледаните часови пояси, едночасовото предаване Five Stars предизвиква два основни ефекта у българското население – масово превключване на канала, след като свършат новините, и засилено умствено напрягане с цел да се проумее смисъла на това, което се случва на екрана (в редките случаи, когато първият ефект не се прояви). Какво точно се е объркало и как е била предизвикана тази черна дупка в програмата на телевизията?
Вероятно вече е станало повече от очевидно, че живеем в епохата на риалити телевизията. Риалити форматите приковават вниманието на аудиторията така, както са го правили радио-пиесите през първата половина на миналия век (когато много хора са вярвали, че сюжетът се случва наистина). Вече не се отъждествяваме толкова с героите на игралните филми и сериалите, а с героите в „реалните” предавания. Идентифицирането с тях е съвсем естествено, знаем (мислим), че са като нас, че на тяхно място бихме могли да бъдем ние. Те са едно голямо „Ние”, което има възможност да привлече вниманието на милиони, да промени досегашната си неудовлетворяваща ситуация, да сбъдне мечтите си, да сбъдне собствения си мит за щастие и да прекрачи прага на света на „Онези” – недостижимите, известните, звездите. „Риалити случките” ни карат да вярваме все по-силно в тази възможност. От една страна се чувстваме по-близки до „Онези”, които вече не ни се струват толкова далечни и на високо, защото се оказва, че не е невъзможно и ние да „се изкачим” до тях. От друга страна се формира усещането, че всеки един от „Ние” може да стане от един от „Онези” – да стане звезда, да има власт над масата от хора.
За никого не е тайна, че от доста време насам се развиват изключително мощни механизми за създаване на звезди, като рецептите най-общо са две. Първата е познатият начин на добрия стар маркетинг – популяризиране на някакъв продукт (музика, актьорска игра, тяло, поведение, стил, дрехи) и убеждаване на потребителите (публиката), че именно това е продуктът, от който имат нужда, който се различава от всичко останало и който те отдавна са чакали. Резултатът от този „звезден маркетинг” е, че си припяваме песни, които не бихме харесали, гледаме филми с актьори, на които никога не бихме обърнали внимание, възприемаме и вярваме на послания от хора, които нямат нищо общо с нас. Но „звездната власт” си има цена. Нашето внимание нахлува в личното пространство на публичните фигури, затвореният им частен космос става прозрачен. Личният им живот престава да бъде техен, той е публичен, на всички. Звездите стават „наши”. Нещо повече: експонирането на частното пространство става условие за известност, за публична власт. Както твърди Зигмунт Бауман, в постмодерното глобално общество властта е на този, който е наблюдаван от всички, който стои в един издигнат център и всички очи са насочени към него. Властовата фигура не използва толкова някакви лостове, за да упражнява влиянието си върху другите, колкото властва просто чрез себе си.
Инженерите на звезди промениха подхода – продуктовият маркетинг вече не беше достатъчен и затова се появи втората рецепта за забъркване на звездно тесто: избираш си един индивид, разбиваш преградите на личното му пространство, правиш това, което се намира вътре споделено от всички т.е. публично достояние, „оставяш на бавен огън” и чакаш да изгрее звезда.
Звучи просто, но се оказва, че не всеки е способен да го направи. Създателите на предаването Five Stars на bTV определено са объркали рецептата. Предаването беше предвидено като завършек на едно вече станало традиционно риалити състезание: някакъв брой хора се надпреварват по наблюдението на аудиторията, трябва да изпълняват определени задачи, да се справят с предизвикателства, а процедурите на оценяване и отпадане на състезателите обикновено са много зрелищни и драматични (или изгонване лице-в-лице от авторитетната фигура, за чието благоволение участниците се борят, или от публиката, която получава власт да решава). Организаторите декларираха, че конкретната цел на предаването е създаването на звезди. Разчитаха и на двата метода – пласирането на някакъв продукт и произвеждането на известност и популярност с инструментите на риалити формата. Продукт обаче липсва, тъй като 5-те „звезди” не предлагат такъв (или просто никой не им позволява) – и двете „дейности”, които са им възложени (музикалното творчество и воденето на забавно предаване) не произвеждат нищо; шарените дрешки по последна мода и сричането на предварително написани реплики-клишета не са достатъчни; нито самоотверженото пеене на кавъри в лицата на стреснатите гости. От друга страна, „риалити състезанието” не произведе най-привлекателния продукт, който може да се предложи аудиторията – личностите, частното пространство на индивидите. Организаторите на надпреварата пропуснаха да насочат камерата към личния живот на участниците, пропуснаха да отворят прозорец, през който да нахлуе публичността и да направи победителите публични фигури, истински звезди. В този смисъл самото „риалити” не беше много „риалити”. Всичко това обяснява защо например Зара от Big Brother 1 е звезда, въпреки че има говорен дефект и не е много добра във воденето на предаване, също като петимата от Five Stars.
За успешна рецепта, обаче, освен правилното спазване на процедурата, е жизнено важно да имаме подходящите съставки. Не всеки може да стане звезда, въпреки че представата ни е точно обратната. Това, в което се опитват да ни убедят създателите на риалити предавания, е, че у всеки от нас се крие звездата, която те могат да извадят наяве. Но това не е вярно. Онези риалити предавания, които сбъдват мечти и дават „звездна” власт, не работят със случайни хора. Провеждат се много внимателни процудери на подбор, които преценяват психологическите характеристики, за да изберат подходящите индивиди, които ще създадат събития и в чието лично пространство има „материал”, който да се предложи на аудиторията. Именно затова „риалити” се различава от „реалност” – в реалността има случайност, непредвидимост, неща извън нашия контрол. Five Stars беше произведено без предварителен „психологически” подбор, хората наистина бяха случайни. В Big Brother зрителите имат избор, но от предварително направена вместо тях селекция.
Може би ползата от появата на Five Stars e, че ще престанем да си задаваме въпроса „Защо тогава и аз не мога стана звезда? Защо съдбата все ме подминава и не ставам модел за подражание и постоянен обект на внимание? Кога ще се случи случката, която ще ме направи звезда?”, защото ще осъзнаем, че не всеки от нас е от „звезден материал”. Това, разбира се, никога няма да се случи, защото природният инстинкт за власт над другите си остава онова, което формира човека.