FIVE NO-STARS


Има нещо гнило в bTV. Нещо, което не е на мястото си. Разположено в един от най-гледаните часови пояси, едночасовото предаване Five Stars предизвиква два основни ефекта у българското население – масово превключване на канала, след като свършат новините, и засилено умствено напрягане с цел да се проумее смисъла на това, което се случва на екрана (в редките случаи, когато първият ефект не се прояви). Какво точно се е объркало и как е била предизвикана тази черна дупка в програмата на телевизията?
Вероятно вече е станало повече от очевидно, че живеем в епохата на риалити телевизията. Риалити форматите приковават вниманието на аудиторията така, както са го правили радио-пиесите през първата половина на миналия век (когато много хора са вярвали, че сюжетът се случва наистина). Вече не се отъждествяваме толкова с героите на игралните филми и сериалите, а с героите в „реалните” предавания. Идентифицирането с тях е съвсем естествено, знаем (мислим), че са като нас, че на тяхно място бихме могли да бъдем ние. Те са едно голямо „Ние”, което има възможност да привлече вниманието на милиони, да промени досегашната си неудовлетворяваща ситуация, да сбъдне мечтите си, да сбъдне собствения си мит за щастие и да прекрачи прага на света на „Онези” – недостижимите, известните, звездите. „Риалити случките” ни карат да вярваме все по-силно в тази възможност. От една страна се чувстваме по-близки до „Онези”, които вече не ни се струват толкова далечни и на високо, защото се оказва, че не е невъзможно и ние да „се изкачим” до тях. От друга страна се формира усещането, че всеки един от „Ние” може да стане от един от „Онези” – да стане звезда, да има власт над масата от хора.
За никого не е тайна, че от доста време насам се развиват изключително мощни механизми за създаване на звезди, като рецептите най-общо са две. Първата е познатият начин на добрия стар маркетинг – популяризиране на някакъв продукт (музика, актьорска игра, тяло, поведение, стил, дрехи) и убеждаване на потребителите (публиката), че именно това е продуктът, от който имат нужда, който се различава от всичко останало и който те отдавна са чакали. Резултатът от този „звезден маркетинг” е, че си припяваме песни, които не бихме харесали, гледаме филми с актьори, на които никога не бихме обърнали внимание, възприемаме и вярваме на послания от хора, които нямат нищо общо с нас. Но „звездната власт” си има цена. Нашето внимание нахлува в личното пространство на публичните фигури, затвореният им частен космос става прозрачен. Личният им живот престава да бъде техен, той е публичен, на всички. Звездите стават „наши”. Нещо повече: експонирането на частното пространство става условие за известност, за публична власт. Както твърди Зигмунт Бауман, в постмодерното глобално общество властта е на този, който е наблюдаван от всички, който стои в един издигнат център и всички очи са насочени към него. Властовата фигура не използва толкова някакви лостове, за да упражнява влиянието си върху другите, колкото властва просто чрез себе си.
Инженерите на звезди промениха подхода – продуктовият маркетинг вече не беше достатъчен и затова се появи втората рецепта за забъркване на звездно тесто: избираш си един индивид, разбиваш преградите на личното му пространство, правиш това, което се намира вътре споделено от всички т.е. публично достояние, „оставяш на бавен огън” и чакаш да изгрее звезда.
Звучи просто, но се оказва, че не всеки е способен да го направи. Създателите на предаването Five Stars на bTV определено са объркали рецептата. Предаването беше предвидено като завършек на едно вече станало традиционно риалити състезание: някакъв брой хора се надпреварват по наблюдението на аудиторията, трябва да изпълняват определени задачи, да се справят с предизвикателства, а процедурите на оценяване и отпадане на състезателите обикновено са много зрелищни и драматични (или изгонване лице-в-лице от авторитетната фигура, за чието благоволение участниците се борят, или от публиката, която получава власт да решава). Организаторите декларираха, че конкретната цел на предаването е създаването на звезди. Разчитаха и на двата метода – пласирането на някакъв продукт и произвеждането на известност и популярност с инструментите на риалити формата. Продукт обаче липсва, тъй като 5-те „звезди” не предлагат такъв (или просто никой не им позволява) – и двете „дейности”, които са им възложени (музикалното творчество и воденето на забавно предаване) не произвеждат нищо; шарените дрешки по последна мода и сричането на предварително написани реплики-клишета не са достатъчни; нито самоотверженото пеене на кавъри в лицата на стреснатите гости. От друга страна, „риалити състезанието” не произведе най-привлекателния продукт, който може да се предложи аудиторията – личностите, частното пространство на индивидите. Организаторите на надпреварата пропуснаха да насочат камерата към личния живот на участниците, пропуснаха да отворят прозорец, през който да нахлуе публичността и да направи победителите публични фигури, истински звезди. В този смисъл самото „риалити” не беше много „риалити”. Всичко това обяснява защо например Зара от Big Brother 1 е звезда, въпреки че има говорен дефект и не е много добра във воденето на предаване, също като петимата от Five Stars.
За успешна рецепта, обаче, освен правилното спазване на процедурата, е жизнено важно да имаме подходящите съставки. Не всеки може да стане звезда, въпреки че представата ни е точно обратната. Това, в което се опитват да ни убедят създателите на риалити предавания, е, че у всеки от нас се крие звездата, която те могат да извадят наяве. Но това не е вярно. Онези риалити предавания, които сбъдват мечти и дават „звездна” власт, не работят със случайни хора. Провеждат се много внимателни процудери на подбор, които преценяват психологическите характеристики, за да изберат подходящите индивиди, които ще създадат събития и в чието лично пространство има „материал”, който да се предложи на аудиторията. Именно затова „риалити” се различава от „реалност” – в реалността има случайност, непредвидимост, неща извън нашия контрол. Five Stars беше произведено без предварителен „психологически” подбор, хората наистина бяха случайни. В Big Brother зрителите имат избор, но от предварително направена вместо тях селекция.
Може би ползата от появата на Five Stars e, че ще престанем да си задаваме въпроса „Защо тогава и аз не мога стана звезда? Защо съдбата все ме подминава и не ставам модел за подражание и постоянен обект на внимание? Кога ще се случи случката, която ще ме направи звезда?”, защото ще осъзнаем, че не всеки от нас е от „звезден материал”. Това, разбира се, никога няма да се случи, защото природният инстинкт за власт над другите си остава онова, което формира човека.