Sometimes you walk alone

Има дни, в които няма кой да те чуе. Има моменти, в които си омръзнал на всички. Няма кой да види сълзите ти. Няма кой да види демона, който те разкъсва отвътре, няма кой да усети как крещиш без глас.
Има дни, в които сълзите пресъхват, гласът заглъхва, остава само отчаяният напън да изхвърлиш чудовището, което ти ръфа вътрешностите. Вкопчило се е и ти шепне на ухото как си имал всичко, но си го унищожил, как си имал цялото щастие, но си бил сляп за него. Шепне ти колко болка си причинил, колко хора си изгубил, колко време си прахосал. И знаеш, че всичко, което имаш, няма никаква стойност. Всичко, което си мислиш, че си, е лъжа. Знаеш, че всичко, което правиш, няма никакво значение.
В такива дни чакаш да дойде нощта. Излизаш навън, крачиш в тъмнината. Улиците са празни, тихи. Градът диша едва едва. Колите са спрели, горещи са, излъчват пара. Дърветата си шепнат тихо, обръщат се след теб, чудят ти се. Светлини от лампи се преплитат в краката ти. Тишината е хладна, успокоява раните. Няма други хора, няма чужди погледи, тъмнината те гали и прегръща.
Подритваш хартийките по улицата, минаваш покрай затворени врати и заключени магазини. Кофите за боклук са пълни, чакат сутринта. Котки с пълни стомаси те гледат и те канят да тръгнеш с тях.
Чуваш съня на другите, никой не те вижда, никой не знае, че си там. Крачиш тихо като призрак. Дишаш леден въздух. Ти си леден въздух. Ти си тишина.
Вървиш към къщи с горещ дъх и с ледена кожа и знаеш, че нямаш нищо друго освен прахта под краката си. Нищо няма значение освен светлините в далечината, които треперят на вятъра.
Няма да има утре. Вървиш сам.