So gorgeously freaky....

Един от най-забавните сайтове изобщо: Passive Aggressive Notes.
Печели награда Webby в категорията Weird, което говори достатъчно само по себе си. Супер шантаво, и в същото време толкова познато и близко до душата на всеки български блоко - обитател или квартиро - съжител.

The beer giant

Съвсем наскоро се пръкна най - грамадният бирен конгломерат в историята - производителят на Budweiser, Anheuser-Busch, след като дълго време се прави на ощипана мома, най-накрая пристана на InBev за сумата от 52 милиарда долара, за да се получи чудовището Anheuser-Bush InBev.
Това предизвиква доста смесени чувства у биропотребителя. InBev си купуват производителя на признато най-гнусната бира в целия свят, което буди страхове да не би случайно пивоварите на Stella Artois, Beck's, Staropramen, Каменица и т.н. да вземат да прихванат от Budweiser някой вирус, който ти разтапя мозъчния дял, който ти позволява да правиш нормална бира, или пък заемат някоя от съставките, които придават на Bud неповторимия вкус на вода, с която си мил бирените чаши.
От друга страна, европейското ни его се гъделичка по доста приятен начин от факта, че една от емблематичните американски компании вече не е американска - големи сме, силни сме ....

WTF?

Мноооого интересна книжка се подвизава на българския пазар: "Превенция на хомосексуалността - наръчник за родители".
Толкова поучително четиво, че изчерпва възможността за всякакви коментари. С нетърпение очакваме публикуването на следващите томове от поредицата: "Превенция на раждането на ниски деца", "Превенция на раждането на късогледи деца", "Превенция на тъпите деца", "Превенция на харесването на чалга", "Превенция на ниските чела и големите дупета", "Превенция на малките мозъци", "Превенция на недостатъчно русите коси и недостатъчно сините очи", "Превенция на раждането на деца, които не могат да играят карти".

Sunny Beach-ness

Колко точно е гадно в Слънчев Бряг? Ами измерва се само с гайгеров брояч и колкото и да пиеш кисело мляко и йод, не помага. Гадността е силно заразна и се разлива навред, и без да се усетиш се хващаш как преди морето започваш да се оглеждаш за прилепнали дрешки в леопардово и за слънчеви очила за носене по дискотечките. Освен това, квартали като Люлин, Надежда, Дружба, Подуяне, започват да ти стават много милички, тъй като силно наподобяват любимото място за летуване, въпреки че не блестят с толкова розово, оранжево, прасковено, бембено, златно и тигрово.
Какво все пак представлява синдромът на Слънчев-Бряговия турист? Това е да искаш да пътуваш, без да искаш да се местиш. Да искаш да се махнеш от мръсния си град, от мрачната си къщурка, от телевизора, колата, телефона, от графиците и плановете, но...... да ходиш по места, където пак спиш в грамаден бетонен кошер, който обикновено е по-шумен и по-миризлив от собственото ти жилище, само че си плащаш луди пари за удоволствието да не чистиш, да спиш в стая, която изглежда като мебелен магазин и е също толкова уютна, и разни хора в униформи да ти казват "добър ден", когато се разминаваш с тях по коридорите. Да си почиваш като дадеш денят ти да се управлява от часовете за закуска, обяд и вечеря в хотела и от работното време на лоби бара, а вечер да ходиш по заведения, които са по-грозни, по-мръсни и по-скъпи от тези вкъщи, въртят един и същи диск цяло лято и сервират супер разреден алкохол..... но се кефиш, защото " нали сме на курорт", а жените пускат доста по-лесно, защото "нали са на курорт". Да си Слънчев-Брягов турист значи и да се кефиш на плажове, на които последното нещо, което виждаш е пясъка и морето, защото задникът на съседа ти по хавлия ти е наврян в лицето, а водата е като шкембе чорба.

The Book Club: Йън МакЮън, "Enduring love"

На български заглавието е преведено "Неумолима любов" и наистина се доближава, до това, което се случва в книгата. Учудващо за човек като мен, който не си пада по описателното писане, книгата може да се похвали с едни от най-завладяващите първи страници изобщо. А Йън Макюън е най-великият в едно нещо: да създава неописуем съспенс, без на практика да се случва каквото и да било. Реално случките в книгите му са минимален брой, но неизвестно как оставаш с чувството, че си изживял цял един живот докато си чел. Това е може би единственият автор, способен да направи разтърсващ екшън от съсредоточаването върху незначителен детайл. И стилът му е такъв: съзерцателен, внимателен, педантичен, безкрайно рационален, хирургически прецизен, който обаче те изненадва с неща, за които не можеш да имаш обяснение, изпълва те с подозрения, с усещания, които трудно управляваш, със страх от това, което не виждаш. "Неочакваните обрати" тук са толкова ловки и неподозирани, че усещането е като от паднала върху главата ти тухла. И накрая, това е единственият автор, който може да съчетае толкова детайлност, планиране и рационалност с такава неочаквана извратеност. И силно препоръчвам четенето в оригинал на английски, защото безбожно майсторският език добавя половината от стойността на книгата.

The Book Club: Орхан Памук, "Името ми е Червен"

Първата книга на нобелиста, която излезе на български език, и която, признавам си, се каних да прочета прекалено дълго време. Четенето й ми отне също значително по-дълго време от обикновено. Но това е нещо, което "Името ми е Червен" предполага със самата си същност. Ако криминалният роман е любимият ви жанр, книгата не е за вас. Ако обичате рационално, реалистично западно европейско писане, книгата не е за вас. "Името ми е Червен" е написан на език, който западно европейците не говорят. Това не е роман в нашия смисъл на думата. Книгата е огледало на това, за което пише - светът на миниятюристите в султанския двор на Истанбул през 16 век. Изказът е минималистичен, скромен, уповаващ се на вярата в неща свише, и се чете много трудно. Говори се от първо лице на герои, които изглеждат като съвсем реални от един свят, който е безкрайно далеч от нас не само във времето, но и в мисленето. "Името ми е Червен" няма да ти позволи да се идентифицираш с героите и да преживееш емоция, а после спокойно да си продължиш, след като отмине. Книгата ще те озадачи, заинтригува, привлече, затормози, защото ще те заведе на място, където реалността не се смята за нищо друго освен за отражение на идеалния свят, създаден от Аллах, и задачата на хората е да се стремят да му подражават по най-добрия начин, както с изкуството си, така и със самия си живот, и да бъдат огледала на нещо, което е вечно и неизменно. Но "Името ми е Червен" не ти оставя такова спокойствие, защото задава въпроси, пита "Ами ако ...." - ами ако все пак аз съм по-важен от това, което е предписано, ако аз съм по-ценен от идеалния образ, ако изкуството не е подражание, а съзидание.... Въпроси, заради които хора в книгата умират, защото тези въпроси разрушават и променят светове. Затова книгата не за всеки и не е просто забавление.