Комшията & Аз 
За това защо ни притесняват югоизточните ни съседи„Кои сме ние?”, „Кой съм аз?” – на тези въпроси се отговаря по много начини, но най-важният е по пътя на сравняването с другите. Важно е като кого не сме, като кого искаме да бъдем, като кого всъщност мислим, че сме. Определяме се по това какви сме спрямо другите, какво ние мислим за тях, какво те мислят за нас. Винаги е важно в каква къща живее съседът ни, каква кола кара колегата ни, колко добре изглежда човекът на съседната маса. „Аз” не може да съществува, без да го има „Другия”. Ако „Не-Аз” изчезне, тогава „Аз” ще изгуби границите си, ще се размие. Човекът е социално животно. Следователно и групите от хора са социални глутници. Групите също имат нужда от „Чуждите хора”, за да се определят като различни от тях. Групите, следователно и държавите. Индивидулната идентичност е агресивна, винаги имаме нужда да отречем някого другиго, за да сме доволни от себе си. На ниво държава това се умножава хилядократно.
Българската държава чувства идентичността си несигурна и проблематична, а отделните българи все по-отчаяно търсим някого, когото справедливо да мразим, за да се чувстваме малко по-уверени, когато ни питат откъде сме. Не искаме повече по екскурзииите и купоните в чужбина да ни питат „Вие в България карате ли коли?”, „България демокрация ли е?”, „О, значи сте чували за пазарна икономика?”. Много ни се ще ние да задаваме тези въпроси на някого и после разсеяно да се извиняваме.
Знаем със сигурност като кого искаме да сме – като големия брат, който си кара колата по улици без дупки и ходи на почивка по острови, на които е вечно лято. Не сме решили обаче много по-важният проблем - не сме си нарочили онзи подсъдимия, на фона на когото да се отличим и да придобием стойност. Това става още по трудно като се има предвид, че сме завързани с много здрави връзки към клуба „Балкани” – там, където винаги са в преход, където се карат помежду си, не спазват законите, тъпчат се със салам и бият жените си. В опита си да изтрием татуировката „Балканска държавица” ние яростно поддържаме представата за собствената си уникалност и неповторимост, за един вид богоизбраност на българите, която трябва да се възстанови след причинените им безброй несправедливости. Тази представа обаче изисква много усилия. Опитваме се да я подхранваме чрез непрекъснати сравнения с нашите балкански комшии. Гледаме на тях, обаче, през криви очила: радваме се на всеки техен недостатък, защото виждаме шанс да изпъкнем на техния фон. Чувстваме се по-добри от Сърбия и Румъния, държавата ни е по-стабилна и по-сигурна. Албания и Македония ни вдъхват най-голямо самочувствие, правят ни да изглеждаме по-напреднали и развити. Хърватска е прекрасна държава, но все пак е по-назад от нас в отношенията с Европейския съюз. Гърция пък е посланикът на Запада тук на Балканите. Прекрасно е, че можем да кажем „Ами те гърците са съвсем като нас, нали сме съседи”, защото това ни позволява да се чувстваме част от цивилизацията, а не като варвари пред вратата на "цивилизования свят". Разбира се, съвсем не сме убедени в това, но си мислим, че ако си го повтаряме достатъчно често (вместо да вършим реална работа), това наистина ще се сбъдне.
Отношението към Турция обаче е много по-проблематично. Относно другите ни Балкански съседи ние градим самочувствието си на базата на това, че сме най-напреднали от групата, ние сме „първи сред равни”, ние сме водачите на социалната глутница от държави. Турция обаче винаги е изпълнявала ролята на Другия, на различния. Турското винаги е поставяло границата на нашата желана идентичност, то е било фона, на който е ставало възможно да си нарисуваме образа на онзи така мечтан българин. Проблемът обаче е, че с този комшия не живеем в съвсем отделни къщи. Въпреки, че изтъкваме непреодолими цивилизационни различия, ние всъщност непрекъснато ги търсим и се оптиваме да ги докажем, но често биваме опровергани. Да оставим изтърканите от употреба културни символи от миналия век и да се вгледаме в човека, отношенията си с когото определяме като междуетнически. Много би ни улеснило, ако имаше антропологична разлика между българи и турци, но реално такава няма. Щеше да е чудесно, ако нямахме представа какво е имамбаялдъ, локум, баклава, кюфте и още десетки други; ако всъщност думата комшия я нямаше в българския тълковен речник, а само в турския; ако турците не разбираха повечето от колоритните ни изрази; ако не обичахме толкова музиката и танците „за душата”. Щеше да е по-лесно, ако югоизточните ни съседи не познаваха демократичните институции или пък пазарните механизми, ако живееха в диктаторски режим или на племенни общности, но не е така.
Още по-грешно ще е ако си мислим, че съседите ни като мюсюлманска държава са извън съвременната евро-американска култура, която се стреми да завладее света. Като говорим за култура не става въпрос за религия и за празници. Не става въпрос за език. Не става въпрос за история и за национални носии. Колкото и да е невероятно, става въпрос за МакДоналдс, за MTV, за Интернет, за мода, за автомобили, за политика, дори за Евровизия. Младите, и не толкова младите турци са част от всичко това. Съвременните „цивилизационни” белези са достъпът до информация, знание и технологии, възможностите за придвижване и ненарушена комуникация, темите в дневния ред на обществения живот, а не това дали ядем свинско и се молим в пет часа. И децата знаят, че това, че вярваш в Аллах не е пречка да се запознаеш с гаджето си в Интернет или да учиш дистанционно в университет в Испания например. Турция е много ярка част от съвременната космополитна култура, а хората от България и Турция говорят на един и същ език – говорят за едни и същи неща, използват едни и същи смисли и значения. От гледна точка на политическото развитие, в Турция има силна политическа воля за укрепване на демократичните институции, която дава осезаеми резултати. Турция определено е вече от „нашия отбор” и не, Европейският Съюз няма да престане да съществува, ако тя бъде приета в него, както често можем да чуем да се твърди в различни дебати. Европейският Съюз може да бъде увреден най-много от поведението на собствените си държави учредителки.
Интересно е защо толкова слабо познаваме собствените си югоизточни съседи. Може би всъщност не искаме да ги познаваме, за да можем да им вменим ролята на онзи чуждия, на общия враг. Врагът, който носи маската на пророка Мохамед. Още към края на изминалия 20в. си мислехме, че се е стигнало до „края на историята” (както казва Фукуяма, имайки предвид края на идеологическите сблъсъци), но ето че виждаме как религията отново ни слага очила, през които да гледаме света. Вече сме опитали всички възможни идеологии в менюто, а глобализацията ни лиши от възможността да ги прилагаме. Остана ни добрата стара религия. Сякаш сме се върнали векове назад, като чуваме много бългапри да пророкуват как ислямът ще проникне през Турция в България, как едва ли не ще се установи ново османско господство, и дори нещо по-лошо, как войнстващият ислямизъм ще зарази нас и цяла Европа, ако Турция бъде приета в Европейския Съюз. Ислямът се използва за политическа мобилизация, тъй като отдавна е станало ясно , че негативната емоция е много по-силен стимул за действие, отколкото положителната, страхът и недоволството са най-мощните двигатели. За тези, които се стремят към властта, би било трагедия, ако нямаха с какво да плашат онези, които искат да подчинят. И така големият лош вълк отново си слага тюрбана. А ако Кумчо Вълчо го нямаше, как бихме се изявили ние като добрия смел ловец, за да видят другите колко сме добри? Колко удобно, че имаме комшии мохамедани, за да има към кого да докажем мъжеството си и на нас да гледат като на „стожер на стабилността”, а още по-добре на самата европейска „цивилизация”.
Какво всъщност не харесваме у нашите комшии? Ами точно това, което другите на харесват у нас. Не харесваме бедните имигранти, които се наемат на работа за по малко пари от нас, не харесваме необразованите малцинства, които не успяват да се интегрират, на харесваме крайните националисти, не харесваме проституцията, не харесваме корупцията и „ориенталските” нрави. Звучи като описание на България, нали? Няма как, все пак с Турция сме от един квартал.
Това, което се случва в днешния свят е една война между глобалните квартали, между богатите предградия и бедните гета, между пренаселените индустриални зони и аристократичните имения. Сблъсъкът е стар като света и не е между цивилизациите, а между бедните и богатите. Границите между религиите и културите на ежедневно ниво отдавна са размити, но на ниво политически действия те се използват за успокояване на собствената ни съвест, че не става въпрос отново за пари. Но, разбира се, това най-важно средство за живот е в основата на всичко. Борбата е отново за физическо оцеляване, а не за спасението на душите. Не Аллах и Мохамед взривяват бомбите, а гладът и необразоваността. Недоволството и неудовлетвореността от живота са тези, които мразят исляма, а не възвишените християнски чувства. Истината е, че в борбата за оцеляване в глобалния град България и Турция са от една и съща банда, искат или не. Трябва да признаем, че е нормално човек да мрази комшиите си, било заради шума, било заради неплатени сметки, било от завист за новата дограма на панелния апартамент. Но омразата е най-лесното нещо, тогава винаги другият е виновен за боклука по улиците или за това, че си нямаме кола последен модел. Обратното е много по-трудно. И когато става въпрос за държави е още по-важно кое ще изберем и дали ще се държим като сърдити комшии, мислейки, че съседът ни прави вуду магия от завист към новата ни кола на старо (или пък подписания ни договор с ЕС).
